Телефонът, без който вече не можем

Най голямата борба със самите себе си през XXI век се очертава да бъде борбата с мобилния телефон.

Ставаме сутрин и едно от първите неща, които правим, е да посегнем към него. Още преди да сме станали от леглото, изпитваме необходимост да прегледаме социалните мрежи, съобщенията, имейлите, сторитата и куп друга информация, голяма част от която всъщност изобщо не ни е необходима.

Отиваме да закусваме и телефонът отново е в ръката ни. Чакаме асансьора, за да излезем за работа, и пак поглеждаме към екрана. Чакаме автобуса, пътуваме с него, вървим по улицата, почиваме си, а понякога дори докато разговаряме с друг човек, телефонът отново привлича вниманието ни.

Дори по време на работа периодично го проверяваме. Не защото някой ни е писал. Не защото очакваме важно обаждане. Не защото действително имаме нещо, което трябва да видим. Правим го просто защото сме го превърнали в навик.

Понякога дори отключваме телефона, без да знаем защо. Отваряме една социална мрежа, затваряме я и няколко минути по късно отново я отваряме. Преглеждаме едни и същи приложения, без да търсим нищо конкретно. Ръката сама посяга към джоба при първата свободна минута.

И така минава целият ден, докато вечерта не легнем в леглото. Но и тогава телефонът е с нас. Казваме си, че ще го погледнем само за пет минути. Петте минути се превръщат в двадесет, понякога в час. Накрая заспиваме с телефона до възглавницата, а на следващата сутрин той отново е първото нещо, към което посягаме.

Така кръгът се затваря.

Проблемите, свързани с прекомерното стоене пред екраните, стават все по видими, а сред най уязвимите са младите хора. За тях смартфонът вече не е просто средство за комуникация. Той е социален живот, развлечение, източник на информация и начин за запълване на всяка свободна минута.

Човек постепенно започва да изпитва необходимост телефонът постоянно да бъде с него. Ако не е в ръката му, трябва да е в джоба. Ако не е в джоба, трябва поне да бъде на една ръка разстояние.

Опитайте един прост експеримент. Оставете телефона си в друга стая за един час и продължете с ежедневните си занимания. Колко пъти през този час ще изпитате желание да отидете и да го проверите, без да има конкретна причина?

Или опитайте нещо още по просто. Следващия път, когато чакате автобуса, не вадете телефона. Когато чакате приятел в заведение, не го поставяйте на масата. Когато се храните, оставете го в другата стая. Когато разговаряте с някого, не поглеждайте към екрана при всяко известие.

Тогава може би ще осъзнаем колко трудно ни е станало просто да чакаме.

Сякаш постепенно губим способността да скучаем. Всяка свободна секунда трябва да бъде запълнена със снимка, видео, публикация, съобщение или новина. Не оставяме време на съзнанието си просто да остане насаме със собствените си мисли.

За съжаление все още твърде рядко обръщаме внимание на този проблем. Много по лесно е да кажем, че телефонът е необходимост на съвременния живот. И това до голяма степен е вярно. Работим чрез него, комуникираме, плащаме сметки, четем новини, използваме навигация и поддържаме връзка с близките си.

Проблемът не е в самото устройство. Проблемът започва тогава, когато престанем ние да определяме кога да го използваме.

Но как можем да се отърсим от тази зависимост?

Вероятно първата стъпка не е да изхвърлим телефона, а отново да поставим граници. Да не започваме и завършваме деня си с него. Да не го поставяме на масата по време на хранене. Да изключим ненужните известия. Да си определим време, в което социалните мрежи остават затворени. Да се научим отново да чакаме пет минути, без автоматично да посягаме към джоба си.

Може би трябва отново да се научим и на нещо, което допреди няколко десетилетия е било напълно естествено: да останем сами със собствените си мисли.

Защото истинският проблем не е колко възможности ни дава телефонът. Проблемът е колко трудно ни става да живеем дори за кратко без него.

И може би най важният въпрос, който трябва да си зададем, е съвсем прост:

Ние ли използваме телефона, или вече телефонът използва нас?